Детство мое реално и чудесно!

Вървя по улиците след работа, гледам как между блоковите пространства са пълни със запустели поляни и тук-таме гонещи се улични кучета. Представям си как биха изглеждали през моето детство и се връщам в спомени. Спомням си как си правехме куклички с глави от пъпките на едни бурени и рокли от различни цветчета (не, че нямахме барбита и кукли в къщи, но те биха се изцапали много на вън, а ние държахме да играем там с другарчетата), играта на “Народна топка”, в която батковците и какичките винаги биеха, защото “ловяха” по-добре, криеницата, заради която съседите викнаха полиция, понеже се бяхме събрали много малчогани и вдигахме много шум, как висяхме по пейките, докато майките не започната една по една да ни викат от прозорците и терасите да се прибираме (а понякога и до малко след това, ако успеем със жален поглед и ясен жест към все още голямата компания да си изпросим някаква отсрочка), игрите на “Дама”, “Шоколад”, “Капитане, капитане”….. и още много други неща, които играехме и правехме НА ВЪН.
След като отминават тези няколко секунди на бързо преминали спомени и несъзнателни усмивки, предизвикани от тях, пак забелязвам празната поляна и ми става жал. Давам си сметка, че децата, които би трябвало да правят тези неща на нея, сега висят пред компютъра, телевизора, новия си телефон (или първия, в случай, че са едва на 5-6 години), Playstation-а или бог знае каква друга джаджа от този сорт. Сегашното поколение подрастващи и деца усърдно се учи да бъде “социално” по не особено социален начин…
Не че децата са виновни за това по някакъв начин, далеч съм от тази мисъл. По-скоро си мисля къде са родителите, които трябва да научат детето, че има комуникация извън skype, facebook, chat програмите и прочие. Чат-пат по парковете се забелязват някои млади и все още ентусиазирани родители със съвсем малките си дечица, на които все още няма как да не обръщат пълно внимание, защото те не се движат съвсем самостоятелно, не говорят или още не са достатъчно осъзнати, за да си намират занимавки сами. Колкото повече расте числото на годините на детето, обаче, толкова намалява броя на тези ентусиасти, докато не достигнем до възраст, където то достига нулата. Разбирам, че е по-лесно да пратиш детето да играе компютърна игра и да не те закача, докато ти гледаш филм в другата стая и се самоуспокояваш, че не си лош родител, а просто си минал през тежък работен ден и сега имаш право на малко спокойствие. Разбирам също, че е по-лесно да приемеш, че ти си изиграл вече своята роля във възпитанието и създаването на основни житейски навици и ценности, през първите няколко години и сега е ред на учителите. Разбирам и това, че да купиш на малкото новата джаджа, за която мрънка е много по-незатормозяващо, от това да отделиш някоя минута да поговориш с него или (Не дай си боже!) да му обясниш защо не може да му се купи точно сега. Не разбирам, обаче, тези неща наистина ли успокояват родителската Ви съвест. Наистина ли не е важно, че в другата стая седи ВАШЕТО зомбирано от екрана дете, чието внимание Вие не знаете как да привлечете за повече от 3 минути, но интернет задържа за цял ден!? Наистина ли мислите, че то може да създаде също толкова стабилна и полезна среда и контакти в интернат, каквито биха били реалните такива, появили се докато играе на улицата!? Наистина ли решихте, че изнервените учители, получаващи жалки заплати, отговарящи за по 20 гаменчета (да, правилно – “гаменчета” казах) всеки ден, ще могат да обърнат повече внимание на “малкото Ви съкровище” и да го възпитат по-добре от Вас и да го превърнат в достойна личност!? И на края, ако погледнем от чисто егоистичната гледна точка, наистина ли Ви е толкова безразлично какви са бъдещите граждани и лидери на държавата, в която Вие някой ден ще искате да изживеете спокойни старини!?
През главата ми минава мисълта, че някой ден, когато аз имам деца, ще се постарая те да имат детство като моето, с лудите игри на вън и весели компании, но след това се сещам, че вероятно няма да има други “наказани” като тях, дето родителите им да са ги пратили на улицата, вместо пред компютъра им. В този миг решавам, че вече ставам твърде черногледа и веднага прогонвам всички тези мисли от главата си. Все пак още съм далеч от този етап от живота си и имайки предвид в какво общество живеем, вероятно до тогава вече и аз ще съм придобила тези “узрели” родителски инстинкти и възгледи, така че всичко ще е на ред. Обръщам гръб на поляната и се отправям към дома, за да потренирам за бъдещето, като си пусна тъп филм по телевизията и споделя в нет-а последните си прозрения.


One thought on “Детство мое реално и чудесно!

  1. Аз мога да предложа един по-продуктивен и забавен начин да употребяваме компютъра вкъщи. Вместо да оставяте детето да се занимава с каквото то реши.. хванете се и намерете занимания и игри, които могат да имат възпитателен характер. Има достатъчно логически игри или ребуси, които могат да тренират мозъка на детето. Колко време прекарва малчугана на компютъра пък решавате вие. Както пише по-горе, ако седите пред телевизора след работа няма да стане. Трябва да бъдете активни, трябва един вид вие да обичате да сте сред природата за да можете да покажете и на децата си, че да си навън е 100 пъти по хубаво, отколкото да зациклят пред компютъра.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.